Има неща които са свещени, и за тях не може да се говори с безразличие или с омраза. Дори това заглавие - "Моята България" подсказва, че трябва да изкажа своята голяма, неповторима, неизмерима обич към нея. Вездесъща истина е, че майката и родината са еднозначни, че родината трябва да се почита като родната майка.

Сега следва да кажа, че никога няма да я напусна, да се отрежа от нея, да й изменя. Но не са ли тези клетви стари, изтъркани клишета, с които прикриваме истинските си чувства и отношения между родината и нейните чеда. Недоумяващо прозвучават на фона на всякакви клетви ежедневните тревожни статистики, че се "топим" със 100 000 на година, че демографският срив е достигнал гибелни граници, че младото и трудоспособно население си е намерило друга земя, друга "майка" и не иска да се върне при корените си. Тук остават ония, които нямат възможност да я напуснат и обясняват безсилието си с любов към нея.

В света на глобализацията и космополитизма не е ли старомодно да се говори за патриотизъм, "аз съм българче" не звучи ли инфантилно в света без граници. Тъжна истина е, че много от емигрантите се срамуват да се нарекат българи. Бедна, гладна, разпродадена, приклекнала с подвита опашка пред вратите на Европа - това е сега моята, нашата България. Никой не вярва, че припомняйки великата ни история и култура, ще спечели повече уважение към нея и себе си. Друго е лицето й сега - контрабанда, наркоканали, фалшификация на парични знаци.

Можем ли да отречем едно изконно чувство, да променим човешката с.ъщност и да кажем, че всичко това - безотечественост, безродие е възможно,ч е човекът може без своите корени и начало.

Всичко каквото има българинът, все още е тук: както казва писателят Йордан Радичков, всеки има едно малко отечество, роден дом, дворът, едно дърво, едно цвете. То остава завинаги недокоснато от разочарованията и предателствата. Всеки си тръгва, оставяйки част от себе си там. Затова където и да отиде, какъвто и да се назове, той няма да е цялостен и истински. Когато затвори очи, ще види това място, когато чуе „Мила родино, ти си земен рай", ще стане на крака неволно.

В Париж, близо до Айфеловата кула, много често могат да се видят по един-двама души, мълчаливо загледани в групите туристи, вслушвайки се в речта им. И когато чуят българско слово очите им се изпълват с тъга, а устните им затрепват. Спомням си един епизод, разказан от писателят Константин Петканов, в който той говори за дълбоката връзка на човека с мястото, където е неговото начало: Един тракиец се завръща от дълго заточение. Вън пред дворната врата е нареден да го посрещне целият му род. Той минава мълчаливо през редиците, без да погледне някого, с поглед, устремен към стария орех, отива при него, усмихва му се, потупва го по дънера, прегръща го и казва: „Върнах се, хей... върнах се!"

Унизени или преуспели, разочаровани или по детски наивно влюбени в своята родина, ние сме съдбовно свързани с нея. Името „българин" е написано не само в личната ни карта, но и в душите ни. България е оцелявала в най-страшните години на робство, на войни и бедност. Тя ще възвърне своето достойнство чрез нас. В този глобален космополитен свят ще ни остане едно нещо, което е наше: „моята България".

Марин Николов Енчев

Хклас

IТ Гимназия "Екзюпери"-гр. Варна